" Аз ще намеря начин-
да стигна до теб и до утрото,
да премина пороя и бурята,
да се усмихна през ледени блокове,да направя най-силните скокове!
Ще открия път през пролуките,
ще премина мъглите захлупени.
Ще стигна дори до безкрая,
само да знам, че ме чакаш накрая!..."

Ще си грабна внезапно торбичката,
ще си метна душата на рамо,
до последно – различна от всички,
но еднаква със себе си само –
ще се втурна по мойте си пътища,
дето аз си ги пиша насън...
И надежда за тихо завръщане,
ще ме чака сред сенките вън...
Ще си вържа на възел обувките.
Нямам нужда от тежко палто.
Много дълго живях за преструвките!
Да ги взимам със мен – за какво?
Всички спомени в скрина оставих,
и затворих с усмивка вратата.
Колко време наужким забравях,
че сама си изписвам съдбата...
И такава – с душа и торбичка,
няма как ветрове да ме спрат!
Идвам само да кажа: „Обичам те!”...
А е всъщност най-дългият път.